Църквата Св. Димитър Солунски

Ако някога ви се случи да посетите Видин, горещо препоръчвам, освен Калето и крепостта "Баба Вида" да посетите и храма "Св. Димитър". Тази църква ще ви впечатли в момента, в който я видите. Наскоро ремонтирана и с обновена фасада, лесно достъпна и огрявана, през деня от слънцето, а вечерно време от прожекторите, църквата определено създава онова усещане, което един Божи храм трябва да създаде. Усещането, че това е мястото където да останеш насаме с Бог и да отвориш сърцето си за Него.

Църквата е втората по големина в страната ни (има твърдение, че е втората по големина на Балканите) , след храм паметника "Св. Александър Невски". На 6 декември 1868 година тук за пръв път се служило тържествено от български архиерей на български език. Оттогава храмът става катедра на видинския български митрополит Антим, който след четири години е избран за пръв български екзарх.

Сградата на "Св. Димитър" прилича много повече на католическите църкви, а не на православните постройки характерни за България. За построяването на храма е поканен българския архитект Генчо Кънев, който за съжаление почива и оставя храма недовършен. За довършването на храма е поканен италианския арх. Бахнани и храмът е довършен от италиански майстори. Въпреки, че църквата прилича повече на католическа отколкото на православна това не я прави по-малко Божи дом.

При влизане в църквата едно от нещата, което се набива в очи са стенописите изрисувани от
художника Господин Желязков - същият който е изрисувал и стените в храма "Св. Александър Невски". Картините са истински и нямат кой знае колко общо с църковния канон (ако правите паралел с картините на Светлин Русев в храма на Баба Ванга в Рупите - не бъркате). Изобразени са сцени свързани с живота на Исус Христос - първото му явяване в Синедриона, свтабата от Кана Галилейска, Исус и децата. Но най-много ме привлече картината "Цар Петър изпраща дарове на Иван Рилски". На нея са изобразени лицата на Левски, Ботев, Каравелов и Раковски, а съвсем наскоро в профила на крайно лявата фигура
е забелязан лика на Тодор Александров. Подобна композиция под същото име и от същия художник има и в Св.Александър Невски. Друг стенопис, който ми направи впечатление бе икона на Св. Иван Рилски на която отчетливо бе изрисуван череп с кръстосани кости - сигурен белег оставен от някой свободен брат-зидар (фримасон). Друг масонски символ откриваме и на гроба на Митрополит Кирил, който се намира в двора на църквата. На надгробаната плоча откриваме Всевиждащото око в триъгълник (Окото на Луцифер) пръскащо лъчи светлина (нищо дяволско не виждам тука).

Въпреки, множеството строителни скелета и текущите ремонтни дейности - църквата е много приветлива и определено е място, където да останеш насаме с Бог.

Докато бяхме в храма научихме интересни истории свързани с неговото построяване.

Например, в храма са вградени над 2200 надгробни плочи които са взети от много старите Видински гробища (сега над тях е построено училище) .
Храмът е финансиран с парите и даренията на еснафите и търговците в града. Изцяло. Нито държавата, а още по-малко църквата са помогнали.
Разказват следната случка. Една баба се приближила до комисията, която отговаря за даренията и оставила на масата една овехтяла кесия за пари. Когато изсипали монетите и ги преброили се оказало, че бабата дарила 100 (сто) златни наполеона. Това е все едно сега някой да дари 100 000 (сто хиляди) лева. Тези пари били събирани от дядото и от нея и били за църквата. Представяте ли си !!! Името на тази жена е баба Ставровица.

Когато излязох от храма се почувствах много богат. Богат на усещания, чувства и знания. А може би така храмът е постигнал и целта заради която е построен. Да ни обогатява с усещания, чувства и знания.

Всякакви коментари, бележки, забележки и др. подобни - са добре дошли

Видин !! Жив ли е !!

Има една книга от Тери Прачет - Жетварят (Reaper Man) - в която Ангх Морпорк като град бе застрашен от ... смърт. Да! Един град може да умре. И то много лесно - достатъчно е само жителите му да го напуснат, поради някаква причина - например обява на страхотни намаления в мол-"хищник" (както става в книгата).

За съжаление в нашата действителност това наистина се случва. И причината съвсем не е страхотно намаление в близкия мол. Тя е много по-прозаична. Липса на реална работа ив региона и наличието на такава в странство - например Испания и Италия.

Градът е Видин. Град , който само преди 20 години е водещ индустриален център, град с културно и историческо наследство, град със стратегическо местоположение, стара българска столица (за тези които се чудят Видин е столица на Видинското Царство, което попада под османско владичество 3 годнини след Търновското - но това е една друга история).

В последната година на няколко пъти посетих този град, който определено има какво да покаже и непрекъснато го сравнявам с моя роден град - Благоевград. Когато посетих за първи път Видин - само преди около година, бях потресен от факта, че в 19.00 в събота по улиците няма почти никой. Беше пусто и много подтискащо. Беше шокиращо. Не вярвах, че това е възможно. Беше една много приятна пролетна съботна вечер и моето очакване бе, че по улиците ще има много, предимно млади хора и хора на средна възраст. Не! Улиците бяха пусти. Призрачно пусти. Страшни в пустотата си. Тук таме се мяркаше някой и друг човечец. По крайбрежната положението бе малко по-добро, но като че ли само за да подчертае впечатлението от празнотата на града. На следния ден се поразходих из града и ми направиха впечатление много стари сгради с архитектура, която свързвам с първата половина на 20-ти век. Става въпрос за красиви къщи, които по времето когато са правени, очевидно са строени от заможни хора. В Благоевград например има много малко такива къщи и те са по-скоро обществени сгради. Тук бях много впечатлен от факта, че това бяха частни имоти. В една от тях имаше даже обущарска работилничка. Интересен бе и факта, че много къщи са наскоро ремонтирани и освежени. И в града витае едно усещане. Усещане за минала значимост и величие.

Днес, около година след първото си посещение, въоръжен с повече познание и бидейки по-подготвен от миналата година отново се разходих из Видин и дори посетих няколко заведенийца. Картината не бе много по-променена. ОК, има мол, в които има приятна пицарийка на последния етаж. и магазини с много ниски цени. И какво още ?? Ами нищо.
Защото хората, които правят един град жив все още ги няма. За съжаление този град е напуснат от своите жители. За съжаление Видин умира.

В момента видинчани правят по-жив някой друг град - някъде там в Испания, или в Италия. Но не и тук. Тук са само техните деца и родители.

През цялото време докато бях във Видин или докато коментирах този град, неизменно се налагаше сравнението с Благоевград. Най-малкото, защото бяха от един калибър. Благоевград, който само преди 20 години бе малък провинциален окръжен център процъфтява. Но как така се получава, че един град като Благоевград се развива, а град като Видин загива. Защо ?? На пръв поглед отговорът е много прост. От единия град хората бягат. В другия идват. А защо? Кое гони хората от Видин и кое ги привлича в Благоевград.

Видин е град с богата история, много добро географско положение и се намира на много важен воден път - река Дунав.
Благоевград е един окръжен център по поречието на река Струма - няма история, каквато Видин има, няма стратегическо положение, каквото Видин има. И не се намира на важен морски път (като дойде глобалното затопляне може и да се окаже на такъв, но за момента все още не е).
И въпреки това привлича хората. Защо?
Ами може би защото има два университета? Може би.
Като стана въпрос за университет искам да попитам какво стана с референдума за университет във Видин. Ами оказва се - нищо. Не бил успешен, защото не били гласували повече от 51%. Ами как да гласуват като те не са в България и най-вероято много от тях дори не знаят за провеждания референдум. От друга страна се оказа, че на референдума са гласували близо 20000. Ами за град като Видин това са сигурно почти 100% от регистрираните в града гласоподаватели, които са в страната. Хвърлени са пари за организацията на референдума, но никой не си е направил труда да се направи така, че да могат да гласуват и хората в чужбина. Защо ?? Кой има интерес Видин да продължава да загива ??? Може би някой, който е решил, че референдумът е просто поредното средство за лично облагодетелстване. Без значение от изхода. Даже пропадането на този референдум е възможност да се иска свикването на друг. По поредния европейски проект, по който някой ще вземе едни пари и ще една дейност. А дали това не е била истинската причина за свикването на референдума. А не построяването на унивесритет. Чудя се какво ли биха казали предците на тези видинчани, които със собствени средства са построило църквата Св. Димитър. Ами нищо. Тях ги няма. И заедно с тях явно е изчезнало и желанието да се постигне нещо, което да ползва всички. Изчезнал е и онзи борбен и предприемчив дух така характерен за това място. Като гледам, май този дух е дошъл в Благоевград.

Оставям всички тези въпроси отворени. Очаквам и коментарите ви. И ме е грижа. Мен, един човек извън Видин от Благоевград. Какво остава за вас - видинчаните !!!

Пътуване до Закинтос - Част 1 Делфи

Часът е 05.30. Багажът е натоварен, а ние сме в колата и ... потегляме. София е изключително празна и пътуването е повече от приятно. Звучи Z-rock, а Корнелия и аз се радваме на пътя. Въпреки мокрото време. Пътуваме от София на юг и се радваме на красивите гледки които се разкриват пред нас. Рила - надвиснала с облачната си шапка над Дупница, живописното Кресненско дефиле - в което един куп идиоти и откаченяци изпреварват сякаш са сами на пътя без да ги е грижа за безопасността и живота на останалите (но това смятам да оставя като тема за един друг блог).

Говорим си за какво ли не - с Корнелия винаги го правим и винаги ни доставя удоволствие да го правим. В случая, разговорът основно се върти около това, че в Гърция имат само гръцка салата и нямат ракия която да не мирише на анасон, а липсата на топли супи и чорби рано сутринта ще бъде предизвикателство, което смятаме да преодолеем с непоколебима решителност ( както времето показа - успяхме). Z-Rock отдавна е извън обхват и ние слушаме AC/DC и Kultur Shock.

Някъде към 09.00 влязохме в Гърция. Границата минахме за около 5 мин и продължихме надолу. Трафикът започна да става все по интензивен, а аз започнах да се запознавам с много интересния начин на управление на МПС в Гърция. Нещо което щях да познавам много добре към края на деня. Слънцето изгря и пред нас се показа Солун.

Бил съм в Солун и да ви кажа не съм много впечатлен. Всъщност северната част на Гърция въобще не ме впечатли. И двамата с Корнелия бяхме на мнение, че нито гледките са гледки нито атмосферата е атмосфера. И в този момент си припомних какво бе казала една моя приятелка - Солун е първият голям град до Гърция. Същинска Гърция започва след това. От Солун се качихме на магистралата и продължихме надолу - към целта на днешния ден - Делфи. Пътуването ни продължи по гръцките магистрали, които са изключително скъпи за това което предлагат. Но след като много успешно бях изтрил всички карти от купения предния ден GPS прецених, че няма да рискувам да пътувам по околните пътища.

Колкото повече навлизахме в Гърция, толкова повече пейзажът започна да се променя. Атмосферата също. Настроението ни също. След Катерини премихме през Ней Пори - място на което бяхме само преди година и очите ни починаха от зеленината сред която пътувахме. Гледайки всички тези малки курортчета, неволно направих сравнение с нашите курорти и ми стана мъчно за това как ние българите пропиляваме и съсипваме природата си с многозвездни скъпи бетонни творения наречени хотели и не можем да разберем, че това заради което всички искаме да идем на море е всъщност средата в която почиваме (е не казвам че трябва само да спим по къмпинги - но и не смятам, че 3 гранд хотела на кв. метър е нещото което би ме привлякло в някои курорт). Абе, както казва Партията (това е ник на един приятел, а не Партията с голямо П- да не стават грешки. Историятя на ника не е предмет на тоз блог) - хотелиерството ни е все още на ниво Балкантурист. И като гледам няма скоро и да се оправи. Но май на никой не му пука. В края на крайщата като нашите курорти не ни искат - отиваме в курортите , където ни искат без да страдаме от излишен патриотизъм.

За пореден път се убедих, че гърците определено знаят как да те накарат сам да си дадеш парите и да си доволен от това. Тук останки от древна постройка - хоп 5 евро. И си даваш (ако искаш да се пошеташ из руините). И си щастлив. На друго място извор на Афродита - айде още 5 евро. И всяко 5 евро си има история, има си уникалност има си стойност. Това, че ние имаме хилядолетна история по нашите земи - няма значение. Ние пък си имаме супер черноморски курорти. И великолепно ресторантско обслужване - тип Обществено хранене. Последното е пак цитат на Партията (ама не оная с голямото П)

Към края на деня стигнахме в Делфи. Бях си направил резервация през www.booking.com
в едно малко семейно хотелче (в Гърция е пълно с такива) Sun View Pension, където само за 45 евро на вечер получихме прилична стая и много грижовни и услужливи домакини. След като разтоварихме багажа се осведомихме от нашите грижовни домакини за кръчма, която се посещава от местните хора и най-вече от самите ни домакини - бяхме насочени към, както се оказа след това, правилното място. Тъй като бе само 16.00 часа решихме да се поразходим из градчето и към 19.00 да посетим горното заведение.

Делфи е едно много приятно градче, до което се стига по един стръмен и виещ се път. Въобще не се учудвам защо баш тук е бил изграден Делфийския Оракул. Улиците на града са изключително тесни и пълни с народ - дори и по това време на годината и на деня. Къщичките са приятно украсени с малки градинки в които цъфтят китки. Градинките са много добре поддържани. Атмосферата на градчето е много приятна, а след дъжда който поръси (или както казват в Банско изпрашоли) въздухът бе обогатен с един особен аромат, който те кара да се чувстваш лек и освободен.

В 19.00 влязохме в кръчмата Гаргантюа (това е заведението което ни бе препоръчано) - точно до автогарата на Делфи и се насладихме на приятната гръцка кухня и изключително сърдечното обслужване. Липсата на ракийка бе заменена с приятно домашно бяло винце последвано от приятно домашно червено винце (по една каничка от двете ни дойде много добре). Аз взех едно скромно узо за аперативче.

След вкусната вечеря, която с Корнелка прекарахме в приятни разговори се прибрахме и си легнахме изпълнение с впечатления и с много очаквания за следващия ден, когато трябваше да отидем на остров Закинтос. Но затова в следвашия блог.